ПРИКАЗКА

А днес трябваше да е ден като всички останали...или по-точно обратен на всички останали...и ей ме на тук пак си седя сам и си мисля мойте си простотии и тъй като,колкото и да ми е гадно да го кажа още не съм срещнал човек,който да ме разбира и познава напълно пак стоя тук пред тоя тъп цветен екран и пиша...и ми писна да пиша... колко ми е зле,колко ми е депресирано понякога и защо подяволите още не мога да разбера защо се случва...ама хава в тези моменти често се запитвам дали наскоро съм бил наистина щастлив-онова състояние в което не можеш да се сетиш за нищо лошо,да не се сетиш за нещо което може да те разплаче....и ниаситина това не ми се е случвало отдавна...
И днес пак ей ся ме налегнаха едни такива гадни помисли дето най ги мразя и няма никой до мен,на който да ги кажа,защото не мисля,че някой ще ме разбере и ще ги приеме за истина,а не за чиста и проста смешка...и всичко си продължава по старо му и аз пак си седя тук и правя все едно и сащо...и все си казвам,че е време да спра,но след месец пак се озовавам пред тая тъпа машина и и споделям...споделям за нещо което не ми се случва всеки ден,за нещо което ме изпълва и унищожава малко всеки миг,за нещо което се повтаря всяка секунада и нещо което се превърна в чаат от мен-не то не се превърна в част от мен,защото мен вече ме няма,а е останало едно малко мизерно човече което гледа да си живурка,мрази всичко и си продължава по някъв отъпкан път на лесното ежедневие....добре дошли в приказката на мизерното ми съществуване...