Тя си посипва главата с пепел - Валери Петров

Във малка сладкарница ний двама седим
и ти я запълваш със мигли гъсти,
а пък аз, изнервен, сред пепел и дим
махам йодни от пушене пръсти.

Не, само ако знаеше за мене какво си,
би казала "да" завчас,
на теб не са ясни тези въпроси
и затуй говоря аз.

Ти за мен си всичко. Не роза и не блен.
Аз без теб съм нещастник последен.
Ти си абсолютно всичко за мен
и не можеш ме остави тъй беден.

Ти си тука тоз въздух, туй стъкло, тази маса,
ти си вънка слънцето и белите брези,
ти си вкъщи машинката, която ръждяса
от пролетите по тебе сълзи.

Ти си бръсначката сутринта
и ти си кръвната фибринна мрежа,
която мигом ми спира кръвта,
когато със теб се порежа.

Без фибрин човек свършва със празни вени,
а без слънцето сякаш е слеп,
а ти... ти си всички неща изброени,
как искаш да живея без теб!

Тъй говоря аз, нервен, спиртосан и свит,
мумифицирано кухо човече,
на което таз пепел придава вид,
че само се разпада вече.

А под тъмнокеремидена коса твоят ирис
блести тъй тропичнозелен.
Този поглед, този глас, този мирис,
боже мой, те са всичко за мен!

Ти за мен си всичко. Започвам пак.
Цял следобед как тука седиме,
дай ми със кимване мъничък знак,
по слепите очи погали ме...

Но ти се посипа... Не внимаваш никак...
Позволи да те почистя с ръка.
Та ти издуха съвсем пепелника,
кой те кара да прихваш така!