ЦАЙСА И КЛОНКИТЕ-КЛОНКИТЕ И ЦАЙСА

Цайса ми донесе клонче тази сутрин...мерси Цайс...много ме трогна и върна нещо от спомените да виси над вратата...наистина направи нещо неописуемо макар и с едни листа за това няма да пиша повече...10х пак...

ДЕНЯТ НА ЦВЕТЯТА

ами днес е Цветница...и аз имам нещо като имен ден.това е най-цветния ден в годината и може би един от най-любимите...в Пловдив го почитахме доста и сега за пръв път от 7 месеца усетих,че малко или много наще ми липсват...утре няма да има с кой да отида на църква,да си взема клонки...не че съм дълбоко религиозн,но това го правехме всяка година и си беше нещо като нашето си удоволствие.а сега няма да имам дори време да го направя пък и нямам нещо желание,защото нямам да е същото...и разбирам как тук в софия всичко ме увлече в някакъв кръг,в който ги няма тези малки нещица...не ми е тъжно...е поне не много де...поне ще има хора,с които ще почетем деня по наш си начин:) и все пак...и все пак...

РАМТАТАТЕРО

гледам,че не съм писал от около седмица...и се замислям защо всъщност?и май разбирам че тук пиша често,когато съм спекъл или ми е налегнала някаква луда депресия...някви неща се случват и ми е едно горе-долу усмихнато напоследък...или поне се опитвам да бъда...радвам се на някви неща които се въртят около мен и някви sms-и хвърчат отляво и отдясно и някви мейли и някви обаждания,което ми напомня,че всъщност има много хора,които още си ме спомнят...и май те са основните виновници за усмивките,които валят около мен и в мен...плюс още няколко "супер добри познати"(да се зачита приятели:) и не толкова много добра познатка(не се знае как да се зачита)...ами това е за сега при мен...едно такова рамтататеро ми е...а при вас..? :)

NO NAME

пак избръмчах...искам сега да заспя и да се събудя след месец,когато всеки ще е забравил за мен...искам никой да не ме помни,никой да не ме познава да не знае името ми...искам да съм сам за да мога да си намеря пак моето място и да съм си весел в него...някви спомени само ме връхлитат и все едно живея в някакъв филм...не мога да се сетя от колко време съм се усмихвал истински...не искам иделичен свят,не искам да е красив и всички да са щастливи...просто искам всичко да си е каквото си беше...някога когато не бях такъв и когато някой предизвикваше усмивка в сърцето ми само като ме погледнеше...но за съжаление това никога няма да стане...

Писмо до Япония

Много весел и много тъжен…много странна комбинация,но това ми беше вчера…изпратихме някой да лети някъде далеч от нас,някъде където ще го виждам само от снимки и където ще го разбирам само от мейли…докато гледах големия бял самолет на Луфтханза да се издига кум небето разбрах че с него отлитат 13 години от живота ми,излита някой,който обичам толкова много,някого който ме приемаше като свой приятел и който ме приемаше и разбираше такъв какъвто съм…отлетя една от малкото причини да се смея,една от малкото причини да се връщам в Пловдив…вече няма всеки месец партита,няма кафе в бензиностанцията,няма го него…и докато стоях на летището и си стиснахме ръцете за последен път за следващата година се чувствах празен и малко виновен…знаех,че този ден ще дойде и си мислих,че ще го преживея с много сълзи…но някак те просто се задържаха в очите ми без да потечът…и се запитах дали наистина не се лъжа колко много съм привързан към тоя човек…но се сетих нещо,което каза друг ПРИЯТЕЛ:”днес не плачат очите ни,защото днес плачат сърцата ни…”това беше…остават хилядите спомени и добри преживявания.остават да живеят и да се повтарят в съзнанието ми до момента,в който отново ще се кача на 84,ще си продупча билета и ще гледам през прозореца на летището докато кацне пак онзи голям бял самолет,за да може да се смеят и очите и сърцето ми…Успех Мире!see you...