Писмо до Япония

Много весел и много тъжен…много странна комбинация,но това ми беше вчера…изпратихме някой да лети някъде далеч от нас,някъде където ще го виждам само от снимки и където ще го разбирам само от мейли…докато гледах големия бял самолет на Луфтханза да се издига кум небето разбрах че с него отлитат 13 години от живота ми,излита някой,който обичам толкова много,някого който ме приемаше като свой приятел и който ме приемаше и разбираше такъв какъвто съм…отлетя една от малкото причини да се смея,една от малкото причини да се връщам в Пловдив…вече няма всеки месец партита,няма кафе в бензиностанцията,няма го него…и докато стоях на летището и си стиснахме ръцете за последен път за следващата година се чувствах празен и малко виновен…знаех,че този ден ще дойде и си мислих,че ще го преживея с много сълзи…но някак те просто се задържаха в очите ми без да потечът…и се запитах дали наистина не се лъжа колко много съм привързан към тоя човек…но се сетих нещо,което каза друг ПРИЯТЕЛ:”днес не плачат очите ни,защото днес плачат сърцата ни…”това беше…остават хилядите спомени и добри преживявания.остават да живеят и да се повтарят в съзнанието ми до момента,в който отново ще се кача на 84,ще си продупча билета и ще гледам през прозореца на летището докато кацне пак онзи голям бял самолет,за да може да се смеят и очите и сърцето ми…Успех Мире!see you...